ЕЛА ПРЕЗ АВГУСТ

Ела да помълчим през август,
когато Лятото застяга пътната си чанта;
когато лястовичите кервани
проточат тъжните си шалове;

когато ни се струва вече,
че чувството у нас е прегоряло,
а всъщност изкорубените вечери
са с дъх на липса от телата ни...

Ако можеше да видиш само
как утрото се спъва във прозореца,
как сънят ми търси твойто рамо,
а прогнила лодка е без теб леглото ми...

Ако можеше да чуеш само
как кръвта ми тайничко изхлипва –
като стон от спукана камбана,
която е обречена на Нищото...

Ако можеш да усетиш само
как без тебе дните ми текат ръждиви...

Ела през август –
да останем заедно,
когато и годините
от нас ще си отиват...

ТЪЖНИТE ЛЮБОВИ ГИ УБИВАТ...

Не, Любов! Не искам тъжна да те виждам!

Оживяхме с теб в порои от ръждиви дъждове...

Повярвай – тъжните любови ги убиват –

тъй както уморените коне...

Разбирам те, Любов, прекрасно те разбирам –

познавам този вихър от острозъби ветрове...

И зная как боли да си изцеждаш силите

искрица по искрица от смълчани стихове...

И зная как болиш във своето възкръсване...

Сега те пазя, за да не изтлееш!

Искам те – разпъвана в неизвървени пътища,

но с твоя блясък във очите ти от кестени...

Ела, Любов, да бъдем себе си –

тихи или огнени и звездни.

На Истинска Любов не й прилича

да е разплакана и грозна...

Усмихни се, Любов! И грабвай метлата да пометем

солта след сълзите, засъхнали по пода...

В ТОЗИ ТЪЖЕН ОТ ЗАГУБИ СВЯТ...

В този тъжен от загуби свят,
в този въздух, от омрази разреден –
душата ми прилича на удавник
на болката сред мъртвото море...

В този наситен от твойто отсъствие град,
в този залез, заплетен в тръстиките,
тялото ми е като пресъхнала река
от пясъчно пръснати мигове...

Но там, под крехката корица
на аленеещи от устните ни нощи –
една луна сияеща се скита
и с отчаянието спори за надмощие...

И там – във дъното на паметта,
неподвластна на горчивата забрава –
любовта ми е закотвила крилата си...

Чака твоята ръка - да я избави...

НОСИ МЕ В СЕБЕ СИ...

Носи ме в себе си такава –
като мъдрост на капещи кестени,
като дъх пробудена жарава,
изгряла в есенната вечер...

Носи ме в себе си такава...
По устните като сок от узряла смокиня,
като пареща неизживяна рана,
като искана и неслучена истина..

Носи ме в себе си такава...
Като желание, пропукало мрака...
Като изгубена в галактика звезда,
която никой никъде не чака...

ДЪЖДОВНО

Дъждовно е в очите ми, ръмливо...
Ръбът на устните ми е блестящ от хлад...
И морето е солено до горчивост –
сълза от сърцето прокапала...

И ми е тъмно без тебе във пладнето.
И ме смразява горещият пясък...
Хоризонтът е пагубен сал,
който със блясък ранява...

Ела да доплуваме до отвъдния бряг,
където морето с любов е покръстено,
да укротим на годините неспокойния впряг...

И пречистени – при себе си да се завърнем...

ОБИЧАЙ МЕ...

Обичай ме просто и делнично...
Обичай ме като неразгадана планина...
Обичай ме като песнопение,
обърнало ключа на самотата...
Обичай ме като огън и истина...
Обичай ме като луда вода язовирна...
Аз пребродих душата ти многолика...

И съм цялата само „Обичам те”...